Политика спрямо коментарите (утопичен модел)

Когато живееш в правова държава и разполагаш с много права ( понякога твърде много дори ),  е нормално да се възползваш от тях. Едно от правата, за които човечеството се е борило със зъби и нокти през вековете е правото на свободно изразяване на мнението. Днес свободата на словото е гарантирана от конвенции, конституции и редица закони. Въпросите, които могат да възникнат са – правилно ли се възползваме от това си право на свободно изразяване и когато говорим за свобода, знаем ли, че тя не е абсолютна?

С разрастването на медиите се увеличава потокът на информация, което предразполага към ралични тълкувания – колкото факти, събития, истории – толкова различни мнения. При наличието на множество ралични гледни точки се появява необходимост от пространство, където те да бъдат изразени. Така ако погледнем няколко десетилетия назад,  ще открием, че във вестниците започват да се появяват коментарни колонки на читатели, излагащи становище върху дадено събитие, споменато във вестника. Малко по – напред в историята се появяват коментарни предавания, анкети, „кабини”, „малки коментари”, блогове и още много други.

Разбира се, след „бактериоподобното” увеличаване на свободното пространсво за изразяване на мнението има нужда и от цензура. Проблемът идва тогава, когато настъпи сблъсъкът на „правото” със цензурата. Кой коментар не е за публично излагане, кое не може да се каже по дадена тема, кое е грешно, кое вярно, кой трябва да следи всичко, какви са санкциите, цензурата не е ли ограничаване на свободата и още редица въпроси могат да бъдат зададени. Жалкото обаче е, че никой не може да предложи точен отговор на нито един от тях, защото винаги ще изникват различни конфликти, относно потъпкване на права, на морал и много други.

Все пак днес се налагат някакви мерки (били те законосъобразни или не). СЕМ; администраторите на блоговете, чат каналите, форумите; редакторите на вестниците. Нормално ли е обаче, докато една група „блюстители на цензура” раздава бан/кик и други такива само за повторени два едни и същи реда в незначителен чат канал или формум, с аудитория не повече от 20 души, други „блюстители” да получават награда „Пулицър”, защото не са си свършили работата и са публикували статия пълна с нецензурни изрази и булеварден език във вестник с тираж над 100 000 копия?

Цензура има. Дали защото, ако си направим разходка из форумите, блоговете и чат каналите ще обогатим речника си в отдел „цинизми” или ще научим много нови думи (предимно от различни езикови диалекти , идващи от малките населени места до 500 души), или защото „коментаторите” са дребни, черни подлеци родени на село, изпълнени със злоба и лишени от всякакво образование (медийно грамотни?????), причината не е много ясна. Цензурата обаче е факт, което автоматично означава, че не сме от най – свободните.

Според мен политиката, спрямо коментарите, трябва да разглежда свободните трибуни за излагане на коментар по два различни начина. Трябва да бъде разграничено два типа публично пространство – гражданско и житейско.

Гражданското пространство трябва да бъде подложено на изключителко строга цензура, разглеждано спрямо определени приети норми от гражданското общество (доколкото има такова у нас). Коментарите трябва да бъдат следени за различни компетентности (социологически, политически, философски, юридически), изключвайки грамотността и ерудицията (които трябва да са задължителни). Достъпът до тези трибуни на словото трябва да е ограничен (свободен за тези, които имат какво да кажат, позовавайки се на лични компетенции, защото само определен кръг от обществото е достатъчно самостоятелен и компетентен, за да не бъде манипулиран).

Развлекателно-житейското пространство трябва да бъде абсолютно нецензурирано, от гледна точка на словото. Там не бива да имат значение компетентностите, образованието или смисълът на коментара на „коментатора”, а неговото желание и възможност за изява. Там трябва да имат приоритет „житейските” мнения, които са съществено различни от „гражданските”.

Тема за размисъл и проучване

 Съществува твърдението, че бъдещето може да се види в миналото. Съществува твърдение, че миналото се повтаря. Съществуват много твърдения, но това тук провокира света, като се базира на първите две. Миналото ли ни очаква в бъдещето, миналото, което ще се повтори!!!??? Вижте това – http://www.youtube.com/watch?v=bM2Ql3wOGcU&feature=rec-HM-fresh

Медийно грамотен е този, който . . .

Днес  понятието „грамотност” се е изменило  толкова, че трудно можем с едно изречение да обобщим неговия смисъл. Трудно можем да си представим живота си в неграмостност. Разбира се, не онази неграмотност, която те лишава от възможността да възприемаш специфичните звукоизображения, наречени букви, а онази неграмотност, която те изолира от света на новите технологии.

За нашите прадеди вероятно умението да пишеш и да четеш е било или призвание или висш дар. Знанието за тях е бил онзи дворец, изпълнен с богатства, чийто ключ се намирал именно в буквите. С течение на вековете, все повече хора вземали този ключ, докато не се стигнало до етап, когато същия този дворец на знанието бил достатъчно обходен, че вече не се смятал за висш и съответно ключът към него ( или по – скоро неговите дубликати ) се възприемали като даденост. Именно ние – „чедата на модерността” сме свидетели на преплитане между значението на информация и знание, което от своя страна провокира обезценяване на истината.

Инфлацията на знанието, която господства днес, прилага към думата „грамотност” една друга дума – „медийна”. В словосъчетанието „медийна грамотност” сякаш можем да открием един своеобразен кръстопът, отвеждащ ни в безброй посоки. В опита си да разтълкуваме така модерното словосъчетние, рискуваме вятърът на размишленията ни да ни отвее в необятни ширини, които обаче за сметка на необятността си са съвършено безполезни.

С риск да отплавам към нови брегове, качен на своя мисловен сал, били те напълно далеч от истината или пък в самия й център, ще се опитам да разтълкувам това толкова модерно словосъчетание.

Когато човек е грамотен, той твърди, че може да изписва изговорените звуци и съответно да изговаря звуци, които са изписани – сиреч той може да пише и чете. Борбата за грамотност днес е нулева – училището е задължително ( поне до осми клас ), а там, в „школото” се придобива грамотността. По данни от 2004 година, в България неграмотните са едва 2% от 7 900 000 души население ( имайки предвид, че това са данни, считайки българския език за официален ) , което ни дава основание да твърдим, че почти всички българи са грамотни.

Тези данни вероятно изпращат страната ни на челните позиции в международната класация за грамотност на населението. Няма нищо учудващо – от средновековието до наши дни е било така. Дали обаче сме напред в класацията за медийната грамотност? Едва ли.

Разбира се, да си медийно грамотен не означава да знаеш къде да „кликнеш с мишката” за да отвориш даден хиперлинк  или „кое копче” да натиснеш за да си включиш компютъра. Не означава умението да си проверяваш електронната поща или да обработваш текст, да създаваш уеб страници – това е рутина, също както да можеш да пишеш и да четеш. Ако не можеш да извършваш тези действия днес, оставаш вън. Оставаш пред същия този дворец, който днес се е превърнал във фоайе на нещо наречено „модерен живот”.

В този ред на мисли излиза, че не е задължително да си медийно грамотен, за да си в „модерния живот”. Достатъчно е да си медийно рутинен. Какво е медийната рутина – разнличното на медийната грамотност. Тоест, отговорим ли на въпроса „Кое е медийна рутина?” респективно ще можем, по пътя на обратната логика,  да отговорим и на въпроса „Какво е медийна грамотност и щом тя е това, то следователно медийно грамотният ще е?”.

Рутината, която можем да свържем с медиите, е страховита. Станали сме свидетели на това, че медиите се превръщат в навик на хората, който пречи на тяхното развитие. Мнозина водят „живот в медиите”, тоест житейският им опит, начинът на мислене, начинът на живот са базирани на информацията от вестници, списания, телевизия, книги. Медийно неграмотният чете и гледа всичко буквално – от жълтите издания до Дискавъри чанъл. Всичко скандално, невиждано, ефектно (било то дори съвършено глупаво и безсмислено) заема приоритетни позиции във вниманието на медийно неграмотния. Той обича да знае всичко (за всичко и всеки, било то вярно или не). Смляната и атрактивно представена информация е за предпочитане  - неграмотността, свързана с медиите, предразполага към мисловен мързел, който води до ограничаване на мисловната способност. Тоест, медийно неграмотният има „буквален” поглед към всичко, предпочита продукти без особен смисъл и значение, които са атрактивни и лесно достъпни като информация, върху която той, до голяма степен, осмисля живота си.

Като поставим всички тези аналитични съждения в техния обратен смисъл, ще получим характерните за медийно грамотния черти, като добавим към картината, която ще се получи само две неща. Медийно грамотният е онзи, който може да чете между редовете и да прави разлика между полезна и безполезна информация, между информация и знание.

И след всички тези мисловно пропътувани километри във философската обител ни остава да си зададем въпроса – „Вярно ли е това или не?”. Разбира се, ще можем да отговорим, ако сме медийно грамотни.